"За да измъчваш един човек, първо трябва да си опознал удоволствието."

Станислав Лем

Относно БДСМ има много грешни идеи, които се повтарят от десетилетия и медиите не се кахърят особено да ги коригират или поне да ги проверят. В много филми, романи и за съжаление, дори в някоя и друга книга по психология, се твърди, че болката е вид дрога било за доминантния, било за подчинения , че практикуването на някои форми на алтернативна сексуалност изисква все по-големи дози от страдание, за да се достигне удоволствие – чак до риск за смърт. Тази идиотщина, която по всяка вероятност произхожда от някои много буквални интерпретации на 120 дни на Содом от обичайният Де Сад, не отговаря на действителността. Тогава, кое е това, което кара много запалени по БДСМ да се посвещават на най-интензивните форми на това забавление?

Освен физиологичните причини като ендорфинното бягство или събуждането на цялостната чувствителност, възможно е да се изброят много поводи, свързани основно с психологията. Най-важният е начина, по който тези практики утвърждават връзката Дом/суб. Първият изпитва удоволствие не толкова да причинява болка на партньора си, колкото в потвърждаването на това, че би могъл да я причини, демонстрация на тоталното притежание. В същото време, при този, който се подчинява, емоцията не идва толкова от усещането за болка, колкото – основно от „усещането” за контрол от страна на доминантния и демонстрацията му посредством усещания, които не би желал да изпита сам.
Ако тези обяснения изглеждат много объркани, един по-прост и логичен прочит може да бъда т.нар. любовно доказателство: понасяйки мъчението, подчиненият недвусмислено показва, че душата му и тялото му са притежание на доминантния. Ако е алтруист, разбира се. В другият случай, взима надмощие „инструменталния” аспект, където понасянето на болката е доказателство за собствената сила и повишава самочувствието.

Накрая, точно както се случва при екстремните спортове, рационалното познание, че няма да се случи нищо лошо, не пречи на лимфната система да възприема ситуациите като опасни и да провокира инстинктивното отделяне на адреналин, който подпомага сексуалната възбуда. Истинската тайна за по-голямата част от запалените следователно не е в търсенето на все по-силни усещания, а по-скоро в комбинацията на емоции, които отключват от тези аспекти, разбира се обединени със собствената фантазия.

Често се случва да открием, че собственото удоволствие е свързано с не чак толкова интензивен вид дейност, която обаче активира определена фантазия или стимулира по „правилния” начин определена част от тялото.

По-често хората привлечени от доста крайни техники, обикновено са тези без много конкретен опит в БДСМ, затова не успяват да усетят най-фините тънкости.
В същото време е и вярно, че ако не изследваме това, което определяме като собствени лимити, никога няма да ги надминем и колкото и да изглежда малко, никога няма да успеем да експериментираме това фантастично усещане за подчинения, да загуби изцяло контрол над себе си, а за доминантния, да вкуси това състояние на партньора си.

Именно под този аспект, отговорността на доминантния се състои в това да избегне обичта, която изпитва към подчинения, който се намира в ръцете му, да го тласне към прекалено мило и нежно отношение. Играта не се състои в понасяне и търпене на болката, а в ангажирането на сетивата и усещанията чрез стимули по-силни от обичайните.
Парадоксално, но да се ограничи болката, когато подчинения я понася доста добре, е много по-жестоко, отколкото да се наложи - именно, защото му пречи да се отдаде на наплива на крайни стимули и да се отдаде на интензивни форми на удоволствие.