неделя, 29 април 2007 г.

"За да измъчваш един човек, първо трябва да си опознал удоволствието."

Станислав Лем

Относно БДСМ има много грешни идеи, които се повтарят от десетилетия и медиите не се кахърят особено да ги коригират или поне да ги проверят. В много филми, романи и за съжаление, дори в някоя и друга книга по психология, се твърди, че болката е вид дрога било за доминантния, било за подчинения , че практикуването на някои форми на алтернативна сексуалност изисква все по-големи дози от страдание, за да се достигне удоволствие – чак до риск за смърт. Тази идиотщина, която по всяка вероятност произхожда от някои много буквални интерпретации на 120 дни на Содом от обичайният Де Сад, не отговаря на действителността. Тогава, кое е това, което кара много запалени по БДСМ да се посвещават на най-интензивните форми на това забавление?

Освен физиологичните причини като ендорфинното бягство или събуждането на цялостната чувствителност, възможно е да се изброят много поводи, свързани основно с психологията. Най-важният е начина, по който тези практики утвърждават връзката Дом/суб. Първият изпитва удоволствие не толкова да причинява болка на партньора си, колкото в потвърждаването на това, че би могъл да я причини, демонстрация на тоталното притежание. В същото време, при този, който се подчинява, емоцията не идва толкова от усещането за болка, колкото – основно от „усещането” за контрол от страна на доминантния и демонстрацията му посредством усещания, които не би желал да изпита сам.
Ако тези обяснения изглеждат много объркани, един по-прост и логичен прочит може да бъда т.нар. любовно доказателство: понасяйки мъчението, подчиненият недвусмислено показва, че душата му и тялото му са притежание на доминантния. Ако е алтруист, разбира се. В другият случай, взима надмощие „инструменталния” аспект, където понасянето на болката е доказателство за собствената сила и повишава самочувствието.

Накрая, точно както се случва при екстремните спортове, рационалното познание, че няма да се случи нищо лошо, не пречи на лимфната система да възприема ситуациите като опасни и да провокира инстинктивното отделяне на адреналин, който подпомага сексуалната възбуда. Истинската тайна за по-голямата част от запалените следователно не е в търсенето на все по-силни усещания, а по-скоро в комбинацията на емоции, които отключват от тези аспекти, разбира се обединени със собствената фантазия.

Често се случва да открием, че собственото удоволствие е свързано с не чак толкова интензивен вид дейност, която обаче активира определена фантазия или стимулира по „правилния” начин определена част от тялото.

По-често хората привлечени от доста крайни техники, обикновено са тези без много конкретен опит в БДСМ, затова не успяват да усетят най-фините тънкости.
В същото време е и вярно, че ако не изследваме това, което определяме като собствени лимити, никога няма да ги надминем и колкото и да изглежда малко, никога няма да успеем да експериментираме това фантастично усещане за подчинения, да загуби изцяло контрол над себе си, а за доминантния, да вкуси това състояние на партньора си.

Именно под този аспект, отговорността на доминантния се състои в това да избегне обичта, която изпитва към подчинения, който се намира в ръцете му, да го тласне към прекалено мило и нежно отношение. Играта не се състои в понасяне и търпене на болката, а в ангажирането на сетивата и усещанията чрез стимули по-силни от обичайните.
Парадоксално, но да се ограничи болката, когато подчинения я понася доста добре, е много по-жестоко, отколкото да се наложи - именно, защото му пречи да се отдаде на наплива на крайни стимули и да се отдаде на интензивни форми на удоволствие.

Нирвана на болката

Всъщност точният термин, с който се описва подобно състояние може да се преведе приблизително като ‘ендорфинно бягство’.

Това не е тайна за никого.

Нервната ни система е снабдена с рецептори от опиатни молекули, много близки като структура до тези на морфина. Когато същите биват стимулирани изпитваме силни усещания на удоволствие и спокойствие, наподобяващи именно доза морфин, но лишени от ефекта на замъгляването и най-вече лишени от привикването като при дрогата. С две думи, говорим за най-страхотния кеф на света, още повече, че субстанциите, които го провокират не идват отвън, а се произвеждат от собствения ни организъм. Тези субстанции, най-общо наречени ендорфини, биват произведени от различни органи в състояние на силен стрес. Например, когато сме много уморени, много възбудени или страдаме силно.

Който практикува интензивен спорт, познава райското усещане, което се получава, прилагайки нечовешко усилие, придружено с усещането, че повече от това не е възможно: това се ендорфините влизащи в действие. Същият механизъм позволява на войниците да останат на крака, макар и ранени в битка, давайки си сметка за болката, едва няколко минути след раняването.

И така, който не харесва оръжейните схватки или триатлона, може да експериментира постигайки подобен ефект чрез практиките на еротичните мъчения. Единственият проблем е, че е необходимо да се достигне една доста висока граница на болка.
Ето и тайната на доста екстремни забавления. Възбудата води до доста по-висока поносимост на болка, превръщайки я в сексуално удоволствие. Когато същата стане неудържима, химията се активира и започва фазата на чудотворното отдаване. Не, че не се усеща вече болка или просто „дрогата” си върши работата: просто на неврологично ниво, удоволствието превъзхожда всяко друго усещане.
Интригуващо, а?

И все пак независимо от очарованието на тази алхимична магия, не е подходящо да се хвърляме в екстремни дейности в търсенето на ендорфини. Защото критичната граница и реакциите вариращи при различните хора, както и моментното състояние на организма, не могат да гарантират със сигурност тази нирвана на болката.

Най-добрият вариант е ‘ендорфинното бягство’ да се счита за нещо като изненадващ подарък: ако го има, добре…ако ли не, има и други форми на забавление.

петък, 20 април 2007 г.

Растем ли, растем ли?



Ей да му се не види!
Че на национално ниво термина 'логика' е абстрактно понятие, тъй е! Отдавна сами се наричаме 'страна на абсурдите' и все пак?
Питате ли се защо у нас вирее поговорката - По умният отстъпва?!
Сигурно ще да е измислена от поредния манипулативен, дребен хитрец за да си прокарва интересите и поглажда доволно я джоб, я тумбак, я междукрачие...

Смях, сподавен смях радва душите български. Тихичко, нейде в задимените кафета или на поредната евтина бира в парка, тихо, на групички се хикика нашего брата и се чувства жив!

Живей, брате, живей, ама не е ли време да пораснеш, да източиш малко врат и да погледнеш малко по-напред от носа си? Все пак, назори се и се бутна и у Европата, дип ти беше зле на Балканскио полуостров у баш Ориента! Дръж се подобаващо, биля! Като те мързи да си изчистиш пред вратата, барем си изчисти душата! Не срами децата си, че утре да имат очи да кажат - аха, баща ми е достоен човек!

Ма че си падал по туй-онуй...не е срамно, друже. Срамно е да си подъл и дребен. И прост.

Растем ли, а, растем ли?

четвъртък, 19 април 2007 г.

Хълмистата местност





Не разбирам това бързане
когато аз отивам при другите
никога не бързам.
Напротив, намирам си хиляди извинения
да закъснея колкото може повече.
Не, че ми тежи да помагам,
да служа, не.
Правя го с удоволствие.
Тежат ми другите!
Тежи ми да се разкрия пред другите!
Да ги приема в мен и извън мен.
Бих искал да им служа, помагам, без да ги виждам,
за да не усещам вечната стена
между мен и тях.
Затова не разбирам това бързане.
Затова това бързане ме ядосва,
но ме изпълва с радост.
Радостта да видя една майка
способна да мисли за нещо друго
освен за себе си и детето, което очаква.
За бедите, които вече носи със себе си това дете,
в бъдещето.
Радостта да видиш някого
който върви към другите
забравяйки за своите проблеми.
Защото, видиш ли, да отида
и аз бих отишъл.
Бавно.
Без ентусиазъм. Без радост.
Без любов.
Обвързан с хилядите си комплекси,
предопределен от загубите и раните си.
Ти, напротив, „бързайки”
премина хълмистата местност.
И я прие в себе си.


Францискански надпис